Островът на пеликаните

А ако всяко наше действие оставя следа някъде другаде? Представете си два свята, които съществуват едновременно. В единия правите избор. В другия той вече се е случил. „Островът на пеликаните“ от Щефан Лак разгръща две паралелни истории – едната се случва във Виена, а другата – в Мексико. Те не се срещат, но се повтарят. Не си приличат, но водят до едно и също. Приятелства се разместват. Любовта сменя посоките. Думи остават неизказани, а решенията идват винаги в точния – или в грешния – момент. Световете се движат паралелно, като отражения, които не могат да се докоснат, но не могат и да се откъснат един от друг. Всяко действие оставя следа. Всяка следа води нанякъде. Колкото повече историите се разгръщат, толкова повече започват да си приличат. Сякаш всяко решение вече е било взето някъде другаде. Сякаш човек може да смени държавата, езика, живота си — но не и себе си. Постепенно границата между случайност и предначертаност започва да изчезва. Остава усещането, че каквото и да се промени, човек не може да излезе извън собствената си история. Защото човек винаги носи себе си със себе си.