Лазарица

„Лазарица“ на Йордан Радичков ни отвежда в един свят, който прилича на нашия, но все пак не е съвсем същият. В центъра стои Лазар — човек, който си мисли, че е врял и кипял, но още не е разбрал какво точно му се е случило. Всичко изглежда като игра между смешното и тъжното, но игра, в която правилата се променят в движение, без много да пита кое кое е. Ситуациите се заплитат като прежда в котешки лапи — леко нелепо, разговорите кривват в неочаквани посоки, а смехът се появява точно там, където не си го чакал. Под повърхността обаче нещо постоянно човърка и не дава мира. В това представление дори звуците се раждат пред очите и ушите на публиката. Шумът от стъпки, животните, бурята — всичко се случва тук и сега, като част от играта, сякаш самият свят се сглобява наново на сцената. „Лазарица“ е като разговор край огъня, който започва на шега, но постепенно те кара да се заслушаш по-внимателно. И точно когато решиш, че си разбрал всичко, се оказва, че може би тепърва започваш. И както често става при Радичков — колкото повече гледаш, толкова по-малко си сигурен кое е истина и кое е просто забавна история. А може би точно това е най-интересното.