На 17 юли 1946 година в Любимец е роден Венцеслав Кисьов - една от онези многолики личности в българската култура, за които определението „актьор“ е вярно, но недостатъчно.
Той принадлежи на театъра, но и на словото. На сцената, но и на класната стая. На голямото кино, но и на тихото, лично пространство на поезията. Животът му събира в едно таланта на изпълнителя, отговорността на педагога и чувствителността на писателя.
Още като ученик в Немската езикова гимназия в Бургас Венцеслав Кисьов участва в театралната студия към Бургаския театър и посещава литературния кръжок на Недялко Йорданов. Именно тогава започва да пише и да публикува първите си стихове - знак, че сцената и литературата ще вървят заедно през целия му живот.
През 1971 година завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Боян Дановски. Професионалният му път започва във Видинския драматичен театър, където изиграва Ромео в постановка на Леон Даниел. Негова Жулиета е актрисата Калина Попова, която по-късно става негова съпруга и спътник в живота.
Следват сцените на театрите в Габрово, театър „София“ и Сатиричния театър. През 1979 година Венцеслав Кисьов става част от трупата на театър „Сълза и смях“, с който остава свързан повече от три десетилетия. По-късно поема и ръководството на театъра, защитавайки неговото място и значение в културния живот на столицата.
Ролята, която го прави международно разпознаваем
Сред най-значимите му екранни превъплъщения остава образът на Карл Маркс в международната телевизионна продукция „Карл Маркс. Млади години“.
Ролята носи на Венцеслав Кисьов широко признание и Ленинска награда през 1982 година. Същата година той получава и званието „Заслужил артист“.
Но неговото творчество не може да бъде събрано в една-единствена роля. През годините Кисьов изгражда стотици театрални и десетки филмови образи, снима се в продукции в България, Русия, Германия, Франция, Италия, Полша, Чехия и други страни.
Неговото присъствие се отличава не просто с актьорска техника, а с интелигентност, вътрешна дисциплина и усет към драматургичната мисъл. Той е от артистите, които не показват персонажа отвън, а търсят неговата същност, противоречия и човешка истина.
Учителят
Особено важна част от наследството на Венцеслав Кисьов е работата му с младите хора.
Той преподава актьорско майсторство в НАТФИЗ и в Югозападния университет „Неофит Рилски“. Ръководи и детската театрална школа към „Сълза и смях“, през която преминават бъдещи популярни актьори като Филип Аврамов, Йоана Буковска и Деси Бакърджиева.
За него преподаването не е допълнение към актьорската професия. То е нейно естествено продължение - предаване на опит, култура и отношение към сцената.
Кисьов преподава почти до края на живота си. Така оставя след себе си не само записани роли и книги, но и поколения артисти, носещи частица от неговото разбиране за театъра.
Поетът зад актьора
Венцеслав Кисьов никога не изоставя литературата.
Той е автор на стихосбирките „Недосънувана нежност“, „Пространство на мълчанието“, „Лист неотронен“, „Укротени думи“ и „Усмивката на Бога“. Пише разкази, есета, публицистика и текстове за театъра. Превежда пиеси, поезия и проза от руски и немски автори.
В неговото творчество актьорът и поетът не съществуват отделно. И в ролите, и в стиховете му се усеща един и същ стремеж - да бъде намерена точната дума, истинското чувство и онова мълчание, в което човек остава сам със себе си.
Памет, която продължава да живее
Венцеслав Кисьов напуска този свят на 19 май 2014 година, но неговото присъствие остава в историята на българския театър, в спомените на колегите му, в книгите, във филмите и в артистите, които е обучавал.
Днес, 80 години след рождението му, си спомняме за човек, който служеше на изкуството в най-пълния смисъл на думата.
За мен името на Венцеслав Кисьов има и лично значение. Имах щастието да бъда негов ученик и да се докосна пряко до начина, по който разбираше актьорската професия — с дисциплина, уважение към словото и огромна отговорност към сцената.
Той не преподаваше единствено актьорско майсторство. Учеше ни да търсим смисъла зад текста, да не се задоволяваме с външното и да пазим достойнството на професията.
Днес си спомням за него не само като за голям български актьор, педагог и поет, а и като за учител, оставил следа в моя собствен път.
Актьор, който създаваше образи.
Учител, който създаваше артисти.
Поет, който търсеше смисъла зад думите.
И личност, която напомня, че театърът не е само професия. Той е отговорност, памет и начин да останеш сред хората дълго след последното спускане на завесата.